През януари гората беше приказно бяла. Само свиренето на ледения вятър нарушаваше замръзналата тишина. Всички животинки дори и да не спяха зимен сън, се спотайваха на топло по домовете си. До езерото в дървената къщичка на Дядо Иван Горски печката бумтеше и ухаеше на зеленчукова яхния. В топлата всекидневна на люлеещия стол се беше изтегнал домакина, а до него на стария диван поклащаше малките си крачета внучката му Гери. Мама я докара вчера от града, за да прекара зимната ваканция на чист въздух.

Гери донесе със себе си хамстера Коко, искаше да го запознае с дядо. Иван Горски много обичаше животните, той имаше таралеж, катеричка и няколко семейства мишки за приятели, говореше езика им и помагаше с храна през студените месеци.

– Мила моя, отвори тази клетка и пусни Коко да се поразходи, чудя му се как издържа, не те ли е жал за него, затворнически живот живее – обади се Дядо Иван.

– Ех, дядо страх ме е да не му се случи нещо, той не е свикнал да излиза, има си и храна и вода и въртележка – измрънка Гери, – добре ще му отворя вратичката за малко, но ще трябва да го наблюдаваме.

Наблюдаването обаче не се получи, защото на вратата се почука. Патока Пешо, жена му Пепа и патетата дойдоха да помолят за подслон в бараката докато премине снежната виелица. Коко използвайки настаналата суматоха се шмугна през входната врата изпълнен с желание за приключения. Студа му се видя поносим в началото, но когато започна да се смрачава, той се озова сам и съвсем неподготвен в средата на зимната гора.

Снега затрупа бързо следите от малките му крачета, нямаше връщане назад, Коко тотално се изгуби в тъмното. Изплашен от враждебните звуци и сенки, той се шмугна в първата попаднала на пътя му дупка. За щастие вътре беше пълно със суха слама и листа. Хамстера се зарови в тях, точно както обичаше да прави в собствената си клетка, но се оказа, че мястото не е свободно. Първо нещо го убоде по гърба, а след малко се дочу ядосания сънен глас на Ежко:

– Ой, кой си, как си позволяваш да се вмъкваш в чуждо легло без покана, тук сме вече двама, за трети място няма.

– Извинете, много съм премръзнал, избягах от клетката си да търся приключения, но май съжалявам, – отвърна Коко – не очаквах да е толкова студено.

– Не очаквал – обади се Ема булката на таралежа – зима е, в твоята клетка сезоните не се ли сменят.

> Измисляте или пишете приказки? Споделете ги с всички нас!

Таралежите не бяха в настроение, защото през зимата предимно спят, не обичат никой да нарушава спокойствието им. Въпреки това след кратко разяснение на ситуацията, Ежко разчисти купчина клечки от ъгъла и показа на хамстера подземен проход, изкопан от къртицата Гинка.

– Нашата приятелка къртицата, го направи, за да ни доставя храна от време на време, ако се шмугнеш, отдолу е цял лабиринт тунели, не духа и не вали. На първия разклон ще хванеш на ляво, ще те отведе до кафенето на
мишката Шуши, тя ще те нахрани и дори легло ще ти осигури – предложи таралежа.

Хамстера благодари и изчезна в тунела. Под земята се чувстваше на собствена територия, той обожаваше да се зарива и копае. Скоро стигна до разклонението, спря позамисли се, опита се да си спомни накъде му каза Ежко да тръгне, но явно не беше слушал внимателно, защото избра грешната посока. Не след дълго странна дървена врата му препречи пътя. Започна да осъзнава, че това не е прохода към полянката пред горското кафене. Беше вече много изморен и гладен, затова реши да си пробва
късмета. Първо почука плахо, изчака малко, нищо не се случи и чак тогава отчаяно задумка с всички сили.

Къртицата Гинка точно се беше отпуснала на стола пред печката, когато дочу барабанене по вратата към тунела на Ежко. Това доста я притесни, този вход никой не го използваше, таралежите спяха през зимата. Тя се провикна:

– Спри, който и да си, ще събудиш внуците, идвам да отворя.

Изненадата и беше голяма като се запозна със странния гостенин. Тя хамстер досега не беше срещала. Като чу набързо разказаната от него история, съжали го и го покани да пренощува.

Коко много хареса подземния апартамент на къртицата. Тя го нагости с ядки и сушени плодове, запозна го с дъщеря си, показа му стаята на бебетата,
дори го разходи из подземните коридори. Накрая му изкопа малка ниша в стената на всекидневната, застла я с рогозка от суха тръстика и го остави да поспи.

На сутринта Гинка приготви обилна закуска, хамстера опита от всичко и непрекъснато хвалеше ястията. Къртицата му разказа за дома на Мама Зайка с която ги делеше най късия подземен тунел, за катеричката Веселка – горската медицинска сестра, за семействата полски мишки които отскоро се заселиха в гората, бягайки от строителите на новия път. След като прекалиха с яденето те решиха да се разходят до горското кафене. Този път понеже къртицата водеше, стигнаха до целта без проблем.

Кафенето се помещаваше в старо буре, подарък от дядо Иван Горски. Мишката Шуши ги посрещна с усмивка, настани хамстера до маса направена от пънче, почерпи го с овесена каша и диви круши. Танчо – съпруга на Шуши наля от неговото шипково вино. Катеричката Веселка също се появи, носеше току що изпечени лешникови курабии.

В съседство се намираше и горската ръкоделница, където мишката грънчарка Софи твореше от сутрин до мрак, а сестра и Розичка плетеше красоти от собственоръчно изпредени, боядисани с билки прежди.

> Обичате книги? Открийте нови български автори и заглавия!

Коко одобри всичко което му предложиха за ядене, непрекъснато задаваше въпроси; кое от къде се бере, трудно ли се приготвя, наистина ли е без пари. Получи дори подарък червен шал от Розичка, накрая разчувстван от виното заяви:

– Аз смятам да остана при вас, много ми харесва свободата, не мога да се върна да живея в клетка.

– О, това е чудесна новина – възкликна Веселка – виждам нашата храна ти се услади, ще ти намерим дом, ще те научим да готвиш по стари горски рецепти.

– Аз ще те взема с мен под земята, за един ден ще ти изкопая и обзаведа апартамент – обади се къртицата.

Улисани в правенето на планове, малките ни приятели не забелязаха, че през прозорчето на кафенето наднича дядо Иван.

Той и внучката му Гери от сутринта обикаляха снежната гора с надежда, да открият беглеца. Като видя колко е щастлив хамстера Коко, Иван Горски се позамисли дали да каже на Гери, че го е открил. Малката му внучка, чакаше разплакана в средата на полянката. Дожаля му и почука на вратата на бурето. Веселка отвори и се развика:

– Скъп гост ни е дошъл, айде всички вън да го поздравим!

Горските животинки бързо наобиколиха Дядо Иван и Гери, приказвайки разгорещено. Дядото превеждаше на внучката си, той разбираше езика им. Последен от старото буре се измъкна Коко. Като вида стопанката си, хамстера така се развълнува от радост, че чак сълзи му потекоха. Разбира се веднага забрави новите си приятели и с облекчение взе решение да се върне у дома.

– Ами, в крайна сметка той не е свикнал с нашия начин, на живот, ние сами се справяме, строим си домове, палим печки в студовете, цяло лято консервираме храна за да преживеем зимата – подшушна къртицата на ухото на Веселка.

– Така е свободата ни си има цена – отговори катеричката.

И така мои малки и големи читатели, хамстера Коко направи избора си. Времената са такива, че всеки един от нас трябва да направи своя. Не забравяйте обаче, всяко решение има последствия, бъдете готови да ги приемете.

Още приказки от Гергана Ефремова може да откриете тук.