Феичка се събуди от утринния звън на камбанките, извисили стройните си стъбла чак до прозореца на уютната ѝ стаичка. Спалнята ѝ беше издълбана под първия клон на един вековен дъб и гледаше към изгряващото слънце. 

Въпреки, че не беше мигнала почти цяла нощ от вълнение, Фейчка отвори широко очи и изхвърча като стрела от пухеното си креватче. Днес щеше да е много важен ден! 

Днес Феичка завършваше училище и най-накрая щеше да излезе извън гората и да прави това, за което беше родена – да дарява хората с Любов. 

След като се погрижи да среше буйната си коса и се увери, че е облякла най-красивата си рокля, оставаше само да забърше до блясък крилата си и щеше да се отправи към цветната поляна. Това беше най-красивата поляна в гората на феите. Цялата беше обрасла с пъстри цветя. 

По-същественото за тази поляна беше, че там винаги се случваха най-важните неща. Тъкмо там Феичка щеше да получи днес вълшебния си прашец и тогава крилата ѝ щяха да станат вълшебни. 

Останалите вече я очакваха с нетърпение и започнаха да ръкопляскат при появата ѝ. Феичка кацна в средата на една голяма маргаритка и притаи дъх.

След като всички се успокоиха, към Феичка се приближи най-възрастната фея Йосе и ѝ подаде медальон с малка блестяща звезда.

Феичка окачи медальона на врата си  и ето, че вълшебството стана! Крилата ѝ засияха ослепително, по крайчетата им можеше да се види как вълшебният прашец започва лека полека да ги запълва. 

Феичка се поклони дълбоко и отлетя. Не след дълго се озова в един голям град. Навсякъде беше пълно с хора. Феичка започна да се оглежда внимателно. Беше много важно да избере правилните мъж и жена, иначе можеше да….добре де не искаше сега да мисли за това!

Беше най-добрата ученичка в класа си, завърши първа, щеше да се справи и да избере най-подходящите хора. Нямаше за какво да се тревожи. 

И ето, че ги видя. Изглеждаха толкова красиви един до друг. 

Феичка се приближи, застана над тях и започна забързано да пърха с крила, докато стои на едно място. Почти веднага от крилата и започна да се ръси вълшебният прашец на любовта и да пада върху усмихнатите мъж и жена. 

Вълшебството проработи! Те забелязаха Феичка и я приютиха при себе си. Мъжът и жената се хванаха се за ръце и завървяха заедно, а Феичка кръжеше над тях щастлива! Те се грижеха за нея с голямо внимание. Хранеха я, даваха ѝ вода. Позволяваха ѝ да си почива на раменете им, когато се измори да лети.

В замяна Феичка ги ръсеше със своя вълшебен прашец на Любовта и те се заобичваха все повече. Прегръщаха се, целуваха се. Скоро заживяха заедно, спяха в една стая, на едно легло. Роди им се и дете. Разговаряха, помагаха си. Минаха много години в разбирателство и Феичка беше много доволна от добрия си избор. Толкова доволна, че дори не забелязваше, че вече не я хранеха с най-вкусната храна. Вече не ѝ даваха прясна вода, а каквато има. Вече не ѝ решеха косата. 

Феичка най-накрая разбра, че мъжът и жената не се грижат вече за нея както преди, когато един ден я отпъдиха с ръка от раменете си и тя нямаше къде да си почине. 

Въпреки това Феичка не спираше да ги ръси с вълшебния си прашец. Мислеше си, че това ще им помогне, но ето, че вълшебният ѝ прашец започна да намалява.

Точно както Йосе и беше казала: “За да не свършва прашеца, мъжът и жената, които избереш трябва да не спират да се грижат за теб!” Спрат ли, малко по-малко прашецът ще започне да намалява и най-накрая ще свърши. След като свърши, ако все още не си отлетяла от тези хора, крилата ти ще започнат да взимат сила от теба самата, за да правят прашец. Но запомни! Това ще те убие! Трябва да отлетиш!”

Феичка обаче не губеше вяра в хората си. Продължаваше да ги ръси с толкова прашец колкото имаше, макар и много по-малко от преди. Скоро обаче прашецът, който Феичка успяваше да наръси не беше достатъчен и мъжът и жената започнаха да си говорят все по-рядко. Спряха да се държат за ръка, спряха да се прегръщат. Започнаха да се карат почти за всичко. Станаха намусени и сърдити. 

Крилата на Феичка вече взимаха от собствената ѝ сила и тя едвам ги размахваше, за да може да ги наръси с поне малко прашец. 

Една сутрин Феичка най-накрая разбра, че ако не отлети ще загуби живота си. Със сетни сили Феичка размаха крила и отлетя. 

Малкото дете я видя и уплашено протегна ръчички към нея.

– Почакай! Не си отивай! Какво ще стане с мен като си тръгнеш?

– Не се тревожи – отвърна Феичка с немощния си глас. Твоите родители винаги ще са до теб. Обичта на родителите към децата никога не отлита и не свършва! 

Mъжът и жената се разделиха и всеки пое по своя път, вече не живееха заедно. Детето остана да живее при мама, а когато можеше отиваше i при тати. Имаше си легло, играчки и книжки и при двамата. Понякога мечтаеше мама и тати пак да заживеят заедно, но знаеше, че без Феичка това беше невъзможно. 

Феичка се върна в гората и кацна съкрушена пред къщичката на Йосе. 

– Провалих се Йосе!

– Не говори така Феичка! Не си се провалила, а научи още един урок – по важно е не кои хора ще избереш, а дали ще си тръгнеш навреме, за да запазиш живота си. Не всички хора са готови да се грижат за Любовта си. Радват се за малко като я получат и после забравят да се грижат за нея. 

– А какво ще стане с хората от които си тръгнах?

– Мъжът може да срещне друга жена, жената може да срещне друг мъж. Ще се появи фея, която ще им даде шанс отново да получат Любов. Но дали ще я запазят отново зависи само от тях. Сега си почини Феичке и възстанови силите си! Някъде там има хора, които са готови да се грижат за теб и ти ще ги намериш, защото все още си жива!